Някакви журналя ми зададоха въпроса с какво свързвам коледа и ми предоставиха две възможности, сякаш повече не съществуват. Едната беше с това, че следват отпуски, пътувания и прочие, а другата – свързана с християнското семейство. А, и дали ставали чудеса по коледа.

Всеки си има собствена гледна точка за тоя празник. По-”състоятелните” отпрашват нанякъде предимно за да се изфукат, тиквайки под носа на съседа си снимка и гордо да заявят “Ей ме на, на нова година, на Канарските острови!” Не, че имам нещо против екскурзия до канарските острови, но не бих отишъл там, за да посрещна новата година в компанията на непознати сноби.

Празниците в края на декември се експлоатират от кьораво и сакато по най-безогледен начин. Повдига ми се не, ами направо ми се повръща от хорската простотия. Отвсякъде ме заливат с коледни и новогодишни подаръци, изразяващи се в смахнати отстъпки в размер на еди-колко-си процента. Като ги знам с какви надценки продават родните търговци и 300% да смъкнат пак ще са на далавера. Всяка година по това време джуджетат стачкуват, дядо Коледа се пенсионира, а елените сигурно се връщат в стадото, поради невероятните подаръци, раздавани от родните търговци. Всяка година по това време армия от водещи, новинари, журналисти, актьори, политици и кой ли още не, с най-загрижените си тъжни физиономии апелират да станем по-добри, да дарим левче за този и онзи, да дарим кръв, да нахраним сираче, пърдон циганче. Не стига, че им плащам тока и водата на тия крадливи синялници, ами и ще ги храня. Време е те да направят нещо за мен, като например да спрат да се множат като хлебарки и да използват това, като оправдание за начина си на живот.

Чудеса не стават по принцип, камо ли по коледа. По тая причина и 8-и март ми се вижда малко несмаслена работа. Коко веднъж беше подхванал тая тема. Винаги по коледа се сещат за болните и немощните. Онези, които са оцелели, докато никой не се е сещал за тях. Правим си свинщините през цялата година, кряскаме по жената – че ракията е топла, по децата – че вдигат врява, на улицата се държим като отвързан добитък, а културата ни на шофиране е някъде около абсолютната нула. Нараняваме близките си, без изобщо да се замислим. Седнем ли на трапезата се наплюскваме, като за последно. Добре, че фармацевтите са оправни и ни предлагат допълнителни ензими за храносмилане, та да можем да се натъпчем още по-качествено. Ама много важно. Нали накрая ще се натикаме в някоя църква с най-сериозния си вид, ще наведем виновно главица, ще помолим за прошка, ще палнем свещичка, ще ни поръсят със светена водица, ще бацнем отчето по ръчичката и туй то. Простено да ни е. Или ще тикнем букетче на нещастния ни партньор, ще го дарим със сконфузена целувчица и ще се чучнем на подредената маса. А на другия ден всичко е по старому. Както казах, чудеса не се случват. Човек или се променя или не. Средно положение няма.

Ами истерията с елхите. Допреди няколко години отвсякъде тръбяха “Не купувайте живи елхи, спасете българската (и световната) гора! За всяко отсечено борче, засадете две!” Сега чувам обратното “Не купувайте изкуствени елхи, щото за производството им в Китай (че то къде другаде) се ползват въглища, а те са вредни при изгарянето си. Съдържат олово и други вредни вещества.” Последното има връзка с изхвърлянето им на боклука, а не с опитите да я опасем. И “Имайте предвид, че естествените елхи са специално отгледани за тая цел, а не се секат безразборно.” Къде е истината никой, никога няма да разбере.

Струва ми се, че започвам да ги разбирам ония екскурзианти. Май е по-добре да идеш някъде, където нищо няма да ти напомня за родната кочинка и където празника е празник. Без условия.

Така изглежда част от спалното бельо в болница Люлин.
Интересно чувство за хумор в цвят и слово…

По чудесният и крайно полезен пример на Ники.

Така и не разбрах отгде у мен тая енергия и желание да помагам на ближния. Който, където го заболи и аз тичам да помогна. С каквото мога. А аз, за съжаление, мога много неща. Хората се профилират в завинтване на гайки, до края на дните си не побутват нищо друго в ежедневието си и живота им е песен. Сядат на масата, храната е сготвена, сервирана и приятно ухаеща. Хапват си, пийват си, чучват се пред телевизора, докато другия прибере масата и измие чиниите. Спокойствие. В ничия мисъл тази личност не фигурира, като човек за помощ освен, ако помощта не касае завиване на гайка на съответното място, а такива случаи са толкова редки, че статистиката не ги лови.
Спокойствие на квадрат.

“Направи добро…” и т.н., казват хората. И са прави, та прави. Затова – дотук бях. За толкова години помогнах на камара народ, къде с нещо малко, къде с нещо голямо. Давах пари, които не ми върнаха, давах мебели, които също не ми върнаха, подарявах, копах, монтирах, демонтирах, висях от петия етаж, готвих, правих дизайн на какво ли не, снимах, носих, извозвах, пренасях, изслушвах, успокоявах, уважавах, прощавах. Въздържах се от съвети, което междувпрочем смятам да продължа да го правя.

И защо? Много просто. За да може един не толкова прекрасен ден, когато моя милост наистина има нужда от помощ всички вкупом да се направят на много заети. Всички до един знаят за положението във фирмата, в която работя, но откакто чуха за това и внезапно бяха връхлетяни от тотална липса на време за едно питие. Жалко. В буквалния смисъл. Хората, които наистина ме познават, знаят добре, че не говоря за работа и не обичам да се оплаквам. Нито ще се моля на някого за нещо.
Ако наистина искаш да помогнеш, няма да чакаш да ти се помолят.

От 01.01.2012 г. минавам от другата страна. Развеждам се със старите навици. Отдавам се на спокойствие. Проблемът на давещите се е проблем на самите давещи се. Имате нужда от дизайн? Готово. Струва толкова и толкова, плащането е в аванс. Ако не ви хареса? Идете другаде, но труда си е труд и се плаща. Не ви харесва офертата? Екстра!

А много заетите вече ги каня само по веднъж.

Както е известно, секс не се прави на публично място, защото всеки ще дава акъл.

Наложи ми се да търся голо женско тяло за календар на клиент. Хм. Първото, което ми дойде наум беше да потърся из родните фотографски форуми, гдето куцо и най-вече сакато публикува снимки на общо основание. Преди да тикна някаква референция под носа на г-н Фотографина, която да наподобим до известна степен, първо трябваше да намеря фотографин. Ровейки из галериите с разголени тела, досущ като интернет воайор установих почти тоталната липса на мъже. Единствените уникати бяха яки копелета без физиономии и без атрибути. Много тъпо и най-паче комплексарско. Щото “…Ей, видехте ли Пешо са го изтипосали у форума по автобиография? Ма ся ми е ясно що жените бегат от него…” и последвалият предполагаем кикот е преголям удар по още по-голямото мъжкото его. Нищо де, жените ич не се свенят да показват интимностите си, където няма “голямо и малко” нищо, че това по никакъв начин не прави положението по-розово.

Скука. Първите двайсетина снимки изчерпват почти всичко що се отнася до идеи, люшкащи се между булевардното, кича и романтиката. Всъщност последното нигде не го видях. Почти пълна липса на креативност, която по никакъв начин не може да бъде запълнена от гладко почистените, като по ISO, женски полови органи. Посредственост. Твърде много плът, твърде малко идеи. Не добри идеи, а изобщо идеи. Това е фундаменталната заблуда на самоназначилите се родни фотографи – скъпа техника, плюс сочна мацка с хубави цици и току-що избръсната вагина няма начин да не е равно на спираща дъха фотосесия. Клишета. Лъскава мацка на фона на порутена сграда с люпеща се мазилка. Огледала и отражения. Лесбо сцени и самотни, самозадоволяващи се жени. Малко акробатика, но съвсем аматьорска и недостатъчна, за да е акробатика изобщо. Предизвикателни погледи, на които им липсва всякакво предизвикателство. Пресилен екстаз. Дух и тяло, ама без дух. Или на моделите им е дошло до немай къде, или парите са малко, инак не си обяснявам липсата на някакво естествено изражение, пък било то и отегчение или скука. Повечето е монохром, че както е известно опре ли до цветно, то лесно прераства в цигания и малцина са в състояние да се справят с положението. За цвета на кожата ли да мислиш, за фон ли, за цветове ли, за нюанси ли, за текстури ли, или за комбинацията от всичко това? Ааааа, я давай монохром. И да не забравиш да бутнеш блендата на мин., че фона даже изобщо не е важен.

Инак всички много се прехласват по гения на Ян Судек. Ама я вие снимайте един такъв тлъст, неостриган целулитен модел, пък го мацнете после в някой роден фотографски форум. Оле-мале! Ще ви изядат с парцалите.

Да. Тая работа хич не е като оная работа, в която до един дълбоко се заблуждаваме, че сме експерти.

- Кой лопа тъй посряд нущя?
- Яз лопам – речи Филю.
- Въри си. Яз ни съм такваз!
- Ни си ли!? – речи Филю.

- Си чул ти някуй уйдурма…
- Съм чул ми! – речи Филю.
- Възгеч бе! Въх, чи срамута…
- Ми… срам ма й! – речи Филю.

- Да зема ся да дода вън…
- Ила, де – речи Филю.
- На портата сидиш кат пън.
- Кат пън съм – речи Филю.

- Да флезиш, ама де да знам…
- Да фляза – речи Филю.
- Ши гръмни целия мигдан!
- Ши гръмни – речи Филю.

- Виднъш да скочиш тос дувар…
- Ши скоча! – речи Филю.
- Шта праа дармадан пужар.
- Напрай ма! – речи Филю.

- Шта пусна, ама глей сига…
- Пусни ма! – речи Филю
- Шми висниш утре сигур пак…
- Шти висна! – речи Филю.

- Пък утпудир да си мълчиш!
- Ш’ мълча, ми! – речи Филю.
- Оф, ши стисна май учи.

Някъде из гените на човешкият организъм се спотайва програмата “дом”. От невръстна възраст изпитваме непреодолимо желание да си построим къщичка. Колкото по-малки сме, толкова по-скромни са желанията ни и често кашон от хладилник върши идеална работа. Достатъчен да се сврем там в компанията на любима играчка. Парченце измислен свят. Бягство от действителността под страховитата форма на многоглава хидра увенчана от писане на домашни, ядене на здравословни храни и срещи с неприятни роднини. Home sweet home. Между хартиените стени, сред оскъдни ресурси, чувството на лична сигурност за първи път пониква.

Малко по малко, година след година, личното ни пространство разширява обема си право пропорционално на егото ни. Така малкото кашонче придобива размерите на стаичка, аранжирана и обзаведена по личен вкус, символ на нашата уникалност и изразяващ част от самата ни същност. Измисления свят бързо отстъпва на реалния. Мечтите за феи, дракони, гноми, елфи, замъци и дълбоки гори се изместват от далеч по житейски такива. Как да привлека вниманието на момичето отсреща, как да накарам класната да ми опрости двайсетина отсъствия, как да помоля мама да не казва на татко за случилото се пред входа. Появата на първите признаци на либидо заливат със студена вода малкото останали въглени чиста фантазия.

След още малко време и при определени условия стаята пораства до размерите на дом, подходящ за създаване на семейство. Нуждата да живеем с любим човек става непреодолимо желание и това желание е източник на мощна позитивна енергия. Разбира се, универсална формула няма и всичко е въпрос на лична преценка, възможности и много често – комплекси. Ако се замислим, човек няма нужда от много, за да живее нормално. Останалото е суета. Някои казват, че малките удоволствия осмислят живота. Бих добавил и големите, където “голямо” рядко е равно на скъпо.

Следват неизбежните грешки, поникнали от монотонното ежедневие, което сме допуснали да се случи. Някои успяват повече от други, но материалното положение рядко е елемент от чувството на лична удовлетвореност. Нито скъпите играчки, нито екзотичните екскурзии, нито похотта са в състояние да запълнят онази така позната празнотата и чувство за незавършеност. Около мен виждам все повече “имащи” хора, които нямат нищо. От тях лъха отегчение и умора. И празнота. Съжалявам ги и ми се иска да им помогна, но знам добре, че е невъзможно и няма смисъл дори да се опитвам. Често хората с по-скромен социален статус умеят да се наслаждават на момента много по-пълноценно. Преди време Милена сподели с мен една интересна теория, в която непрекъснато се убеждавам, че е от вярна, по-вярна. Наистина. Накъдето и да се обърна виждам триумфът на материалното. Мобилни телефони, парцали, автомобили, джаджи, коя от коя по-безсмислени. Фантазията отдавна не съществува. Остава само първичното елементарно и твърде краткотрайно вълнение от поредната придобита вещ, злобната завист над съседа-митничар или похотливия поглед върху чуждата жена.

Най-накрая всичко свършва и човек си отива от обозримия свят без да отнесе в отвъдното нито един от предметите, символи на човешкия гений и носители на краткотрайно удоволствие приживе. През годините програмата дом, заложена в нейде из сложните спирали на човешкия геном се е изродила до неузнаваемост и досущ като обикновен тумор бавно (или бързо) изсмуква и унищожава личността. Хората спират да мечтаят, да комуникират със себеподобните си, от които ги делят няколко улици. Отдавна са забравили, че тъмните очила, колкото и скъпи да са те, се свалят от уважение към събеседника, както се сваля ръкавица, преди да се ръкуваш. Умират, затрупани от безполезни вещи и биват запомняни не с достойнствата си, а с материалното си положение. Достойнството е мъртво твърде отдавна, за да бъде запомнено.

Не, не съм аскет, но и не съм максималист. Фантазиите ми не са изпълнени с луксозни автомобили, мода, екзотични джаджи или чужди жени. Бих се радвал да видя чужди култури. И мечтая в следващият си живот да съм герой от приказка.

Тия дни стана злополука с мой роднина в доста напреднала възраст. След като ударихме на камък в спешното на ИСУЛ отидохме в известния и-т Пирогов. Няма да изпадам в подробности, че много е приказвано по темата и ще пропусна асоциациите с Бухенвалд и Аушвиц. Тази снимка е достатъчно илюстративна, а вонята можете и сами да си я представите.

Така, значи. Според родното здравеопазване, ако съм здравноосигурен, медицинската помощ е почти безплатна, като в определени случаи се налага да си закупя нЕкои консумативи, като пирончето, необходимо за да вдигнем бабата на крака. Е, няма лошо, нека е пазарна икономика, нека има конкуренция и дежурният тогава д-р Велков ни увери многократно, че най-евтиния възможен вариант за това пиронче, в световен мащаб, е в размер на някакви си 2000 лв. Увиснаха ни ченатата, ама какво да правим, няма да оставим човека да умре.

За щастие се оказа, че имаме избор. В случаен разговор разбрахме, че има далеч по-малко алчна болница, специализирана точно в счупвания при възрастни хора. От там изпратиха линейка до и-т Пирогов, извозиха пострадалият ми роднина, настаниха го там и извършиха интервенцията, като от всичко заплатихме само консумативите, които се оказаха точно наполовина по-евтини, но не и наполовина качествени, от предложените в и-т Пирогов.

Така и така на родните докторя ние сме им виновни, че заплатите са им ниски. Така и така им е все тая дали ще оживеем или не, като така или иначе един ден ще гушнем букета. Що пък междувременно да не изчукат някой лев, ставайки дистрибутори на разни фирмички.

The evil cannot create, it can only corrupt.

Мисля, че е време КАТ да открият верига магазини и фирмени щандове за продажба на свидетелства за правоуправление, със съответните категории. Така или иначе тия свидетелства отдава се продават, та що да не го направят легално.

Чудя се кога ли цвъкащите закони люде ще се светнат, че не законите трябва да се променат, а просто да започнат да се прилагат. Никак не е трудно да се сетиш, че докато продаваш свидетелствата за правоуправление, ще има убити, размазани и осакатени млади хора. Въпросните свидетелства трябва да бъдат заслужени, както беше преди много години. Службата е тежка, но за сметка на това продължителна, се шегувахме в казармата. И тяхната работа е същата. Ще ограничим скоростта, но пък за сметка на това изпитите ще са само проформа. Така и най-дебилния ще може да се чучне зад волана. Нали всички трябва да се освинят едно убаво, пък нека въпросните дебили да трепят невинни хора, щот и бездруго ще им се размине. Пияни лумпени зачернят семейства и след съответната сума получават строго мъмрене пред строя и след месец-два отново са на улицата. Не, драги управляващи, законите са си наред и са достатъчно строги, но за сметка на това никой не ги прилага.
Човешкият живот? Не, и той не е по-важен от кинтите.

Често съм чувал израза “Кажи ми какви са приятелите ти, за ти кажа какъв си”. Признавам си, че като дете никак не съм се замислял над това, особено по времето, когато дружах с разни хлапета със съмнителна репутация. Няколко години по-късно, след като приключих отношенията с въпросните хлапета разбрах, че в клишето има повече смисъл, отколкото изобщо съм предполагал. Уви в някои случаи изборът на грешните хора може да струва човешки живот, както се случи с двама мои приятели от квартала. Човек сам прави изборите в живота си, макар лично аз да смятам, че повечето от нас имат нужда от побутване, което често бива използвано като оправданието “ама той така ме посъветва”. А това, заедно с “ами бях пийнал, иначе не правя така” са в топ 3 в личната ми класация за най-тъпи оправдания за свършена глупост. Алкохолът никога и никъде не може да бъде оправдание за каквото и да било, докато човек има воля, съвест и най-вече морал.

По мои скромни наблюдения
Някои хора избират приятели и познати, които приличат на тях, споделящи същите навици, вкус към музика и изкуства. Външния вид под формата на начин на обличане често е идентичен. Виждал съм близки приятели на улицата, които изглеждат еднакви досущ като нощни шкафчета.

Други избират обкръжение от по-”нисши” духом персони, сред които да изпъкват. Това е оня тип с голямото его, голямата уста, гръмки изрази и обещания за величествени дела. Много често нищо от това не се материализира.

Трети предпочитат приятелите и познатите им да ги допълват по някакъв начин. Никой не знае всичко и има хора, ценящи качества, които не притежават и които откриват у други. Това е рядко срещано явление, тъй като хората не обичат някой да знае повече от тях. Все пак има такива екземпляри, които обичат да попълват знанията си, вместо да завиждат.

Често се срещат и тия, които градят приятелството си от корист и изгода и всъщност “контакти” е по-точната дума, тъй като ако някой от прятелите им вече не носи желаната изгода, то той просто бива изключен. Виждали сте ги. Сервилничат, лигавят се и се подмазват и след като се здрависате с тях ви се иска да си избършете ръката.

Има и такива (сред които е един близък), които подбират приятелите си, за да успокояват съвестта си. Като дружиш с хора със същите вредни навици, пороците не изглеждат чак толкова лоши. Пороците сплотяват много по-силно от добродетелите. Вземете наркоманите. Произведението на У. Бъроуз е библията им, а мото е изречението, където се казва, че наркоманите не се събуждат с мисълта да станат такива. Доста глупаво. Ала наркоманите са много сплотени и си помагат и по тази причина излизането от кръга на дрогата е изключително труден. За щастие, случаят с моя човек не е такъв, но идентичното при всички пороци е, че е по-лесно да им се отдадеш, отколкото да се бориш с тях. Историята познава ситуации, в които антипатичен човек ни става пръв приятел, колчем разберем, че имаме еднакви слабости. Определено слабостите ни свързват много по-силно от добродетелите, но тоя тип хора не го правят за да се борят с тях, а за да се успокояват, че не са единствените грешници.

Към израза обаче бих добавил “… и как ти се държиш с тях”, тъй като хората много бързо започват за изискват без да са дали нищо. Смятам за редно преди да започна да изисквам от някого каквото и да било, да покажа какво мога да дам от своя страна. Опитвам да се държа с хората по начин, по който бих искал те да се държат с мен. Изключително високо ценя самоиронията, която смятам за знак за укротено его, както и чувството за хумор без злобни нотки, което към днешна дата е все по-рядко срещано явление. Вместо да се дразня на криворазбраната от мен инетртност, се научих да ценя това, че истинския приятел загърбва субективното и не прави опити да накланя везните в полза на нещо или някого. Никак не обичам да деля хората на мъже и на жени, но като че ли в това отношение мъжете са значително по-сдържани и изключително рядко биха се намесили в нечии отношения. От друга страна жените направо се настървяват към кроенето на интриги, с особен афинитет към разтурване на връзки и дори семейства. Печално известното “женско приятелство”, за съжаление, съвсем не е мит. Няколко такива “приятелки” се напънаха да развалят и моето семейството. Времето ще покаже дали и и доколко са успели в начинанието си. Уви, хората масово бъркат правенето на компромиси с инертност. Само в техен интерес е да се осъзнаят преди да е станало твърде късно.

Както казах преди време само франсетата могат да правят такива филми.
А този е след любимите ми и се радвам, че най-сетне успях да го намеря в HD формат.

Ежедневно народ от прованса се настанява в столицата, за да си търси късмета. Пристигат в града и веднагически започват да плюят колко е смотан, мръсен, гнусен, шумен и най-паче пренаселен. Същите тези, отвратени от столицата люде, тутакси в профилите си из разни социални мрежи или скайп написват “София”. Дори и с хилядите си недостатъци, София звучи къде-къде по-престижно от Карнобат, да речем. И стават по-столичани от самите столичани*, които вече не са и малцинство, а миниатюринство. Изтъкнаха ми неколкократно, че това било града, в който пребивават.
А-хааа. А корабче плува ли?

Същото се случва и като се изтърсим някъде в чужбина. Там даже и ленгуиджът ни става местен. Така, колкото и да се опитвам да намеря съказарменика си Еди Койси от Айтос, ще пропусна The Edi Koisi от Huston, говорещ ингилийски без да ми хрумне, че именно това е моят човек. Малцина са тия, дето не се срамуват от произхода си и са достатъчно находчиви да напишат всички места, които са обитавали и обитават в момента. Това са същите редки екземпляри, които се държат цивилизовано независимо от това, къде се намират.

____________________
* Защо ли в родния си град/село човекът Х се държи възпитано, не цапа, не чупи и не се държи като лумпен, а пристигайки тук се превръща във всичко, което не е там, откъдето идва? Защо ли на всички наематели в нашия вход не им пука за това, как изглежда той, сякаш те не живеят там? Защо ли? Съвсем не знам. Знам само, че преди 25 години София беше чиста и подредена и столичани се грижеха за това. Сега просто не останаха такива, а на другите им е през оная работа. Нали не са оттук и са замалко (което много често става постоянно) и наум не им идва, че именно тяхното безхаберие превърна столицата в свинарник.

Аз не знам какво е Шенген, нито как изглежда или с какво се пие, обаче изобщо не се съмнявам, че и там не ни щат. Никой не ще цигани в дома си. И ние не ги щем. Затова ги къшкаме из Европата, откъдето след време ни ги връщат обратно, леко позамогнали се. Сега ние отново сме цъфнали пред чуждите врати, досущ като въпросните циганета. Молим се с мърляви муцки, крънкаме и клинчим да ни отворят вратите към образцовия дом. Голяма работа, че си хвърляме фасовете на улицата. На всеки може да се случи да го домързи и да си хвърли найлоновото пликче с боклука през балкона. Какво пък толкова, че разни пияни олигофрени са прегазили сума народ по спирките и пешеходните пътеки и всичко това им се е разминало с мъмрене. Какво да направим, че ония с екзотичните имена, с досиета и съдебни дела от по някакви си хиляда страници, са болни и немощни хорица. А ние уважаваме болните и немощни хорица и сърце не ни дава да ги държим в панделата, където е мрачно и студено. И какво можем да направим, колчем свидетели изпаднат в (не)предвидена амнезия. Голямо чудо, че здравеопазването ни е в катастрофално положение. Голямо чудо, че хронично болните витаят в нещо, наречено от управляващите живот. Лаете, че имало корупция по високите етажи. Ми не е вярно. По високите етажи живеят най-обикновени хорица. Ония, корумпираните живеят в спретнати къщички, най-много на 3 етажа. Я по-добре вижте какви икономии правим! Как, ако не с икономии да сме с най-ниските заплати в Европа, пък да караме автомобили за по 200 000 лв. А пенсионерите какъв живот си живеят…
Не, не, много сме обидени.

Същото беше с европейския съюз, в който обикновения човек никак не се е натискал да членува. Застанахме пред портата нахални, като конски мухи и почнахме с крънкането. Ама хайде сега приемете ни. Ама обещаваме, че ще слушкаме и ще папкаме. Не, не, няма повече да пускаме престъпниците и ще ги наказваме строго. И здравеопазването ще оправим, дума да няма. Лесна работа е, ще видите. Ще се реформираме, ще станем образец на балканския полуостров. Не покриваме и една стотна от изискванията, но ще се поправим. Не бе крънкане, не бе чудо, не бяха хиляди компромиси и хеле избърсахме си калните шушони и нахълтахме в подредения дом. Не изпълнихме нищо от обещаното, народът заживя още по-мизерно, но пък някои се напапкаха яко, в това съмнение няма.

А ето така изглежда врата на операционна зала в 21-ви век, в елитния институт Пирогов, в държава, членка на НАТО и европейския съюз.

Готвенето много прилича на секса – нужна е малко нагласа, много любов и е важно накрая всички да са останали задоволени.

Не бях стъпвал на родното черноморие от 3 г. Заложих на сигурното и отидох на място, което горе-долу познавам и то към края на сезона. Уж нямаше да се учудвам, но ченето ми висна при вида на изникналите за нула време купчина хотели. Все пак мястото все още ми харесва и ако не се случи нещо лошо смятам пак да отида.

На плажа се уплаших от огромните количества целулит, сланина, виснали шкембета и паласки. В картините на Тициан и Рубенс, дебелината на хората е някакси равномерна, докато тук на моменти беше гротескно. Мъже и жени с туловища, крепящи се на тънки краченца. Или обратното: сякаш сглобени от двама души тела в тотална дисхармония. И това все хора между 30-45. Не мога да повярвам, че сме се отпуснали повече от медузите, плуващи в морето. Очаквах всеки момент активисти от грийнпийс да цъфнат и да започнат да тикат обратно в морето всички тия налягали китове. За всичкото време, в което бях на почивка видях само двама мъже над 40 без шкембета, както и няколко тийнейджърски двойки.

Пожелавах всичко най-хубаво на собственика на всеки фас, който Алекс изравяше от пясъка и искаше да пъхне в устата си.

Както казах в друг пост Несебър се е превърнал в много грозна картинка. Сякаш бях на “битака” от онова време. “Фраш” е точната дума. Придвижването из уличките се оказа предизвикаелство за мен, а с детска количка беше направо изпитание. Девиза “Ден година храни” е еволюирал до “Час година храни”, където шопската салата стигна невижданата от мен цена 9,70 лв.
Станах и си тръгнах.

Тази година щерка ми тръгна на училище навръх рождения си ден. Едно поне е сигурно – за празника й винаги ще има деца в наличност, а първия учебен ден винаги ще започва подсладен, освен ако не въведат онуй за започване на училище от първи септември.

Известно време преди това събитие станах свидетел на всевъзможни родителски истерии на тема учебно заведение: “Къде ще учи вашто гардже? Подходящо ли е съответното училище? А дали е достатъчно елитно?” В един момент дори назря скандал, поради изказаните съмнения за корупция в едно елитно столично учебно заведение. Съвсем сериозно. Родителите от година на година изперкват на тема училище. Хвърлят се купища пари, за да се пълнят гушите на квартални и елитни езикови школи, крайния резултат от които, по мои наблюдения, е меко казано никакъв. Изобщо идеята за учебно заведение с “интензивно” изучаване на някакакъв език се е превърнало в параноя. Нужния език се научава чудесно за 5 месеца, стига човек да има желанието да го направи. Сума народ презрително заклейми кварталното училище, като недостойно за отрочетата им. Аз пък съм съгласен с “най-близкото училище е най-доброто училище”. Питат ме “ами ако е пълно с циганчета и разбойници?”, на което единствения разумен отговор ми се стори “ами вие какво ще правите в цигански квартал?”. По тази шантава логика децата от малките градове и села би трябвало вовеки да си останат тъпи, щото са учили в местното СОУ. Всичко зависи от личната нагласа на детето, както и умението на родителя да представи училището, като нещо забавно и интересно. Ако детето има желание за учене, ще научи каквото му трябва и в кварталното СОУ, пък мързи ли го, в която и елитна гимназия да го тикнете ще си остане неук. Познавам и двата случая.

Повечето “елитни” гимназисти винаги са ми изглеждали като надути пуяци, философстващи твърде много и правещи твърде малко. Изучаването в дълбочина пък на мъртви езици и наливането в главата на твърде много неизползваема информация ми се струва затъпяващо в един момент. Сина на собственика на фирмата, в която работя е точно такова явление. О, да – в състояние е да изрецитира пасажи откъде ли не, но стигне ли се до взимане на елементарни практически решения или по-лошото – предприемане на действия настава истински апокалипсис. Далеч невинаги човек, изчел куп литература придобива висока интелигентност. Много е важно какво е естеството на литературата, тъй като смятам, че интелекта комбинира способността на човек да реагира в дадена ситуация, използвайки количество знание.

Всъщност цялата тая пароня не е учудваща, след като възпитанието на новото поколение е поето от родители с, понякога, направо шантави педагогични похвати. Скоро присъствах на разговор: “Марийче (8 г), сутринта ти дадох 6 лева и искам да чуя разумни мотиви за това, което си си купила с тях”. Съжалявам, че не попитах какви разумни мотиви е изтъквал родителя, когато е бил на 8, щото добре знам какъв е бил. Прави ми впечатление, че най-великите педагози са именно тия, дето като деца са имали доста свобода и обезпеченост. Сега ползват детегледачки в повечето време, не защото нямат време за децата си, а защото им е по-лесно да са на друго място, когато детето не е в настроение. Същите тези, които още от най-ранна възраст слагат децата си да спят в отделна стая, за да не смущават личното им спокойствие.

Както винаги много се отнесох, но пък Ники прекрасно е описал същинската част!

То не бяха музикални идоли, не бе истерия не бе чудо. Конкурси от световни величини. И кво? Де са сега всички тия идоли (айдъли, както ги наричаха онез двете недоразумения, наречени водещи)? Записват едно албумче, “поукрасят” някое и друго светско събитие и потъват в забвение. Где отиде великия music idol в бъргарската му версия? Сигурно е там, където отиде и survivor BG – у кофите. Щото побългаряваме всичко, до което се докоснем.

Нищо. Ний не се боим! Има още сума чужди музикални формати, които да омажем качествено. А междувременно може да си цвъкаме и родни такива. Сега са на ход Х-фактор и гъзът, пърдон, гласът на България. Да, всички до един сме съгласни, че в родината има талантливи хора. И? Какво се случва след като завърши поредната голяма истерия? Каквото се случва след всяка истерия – едно голямо нищо.

Преди години в градинката пред СУ Кл. Охридски се подвизаваше един гайдар с доста авангарден и абстрактен подход към инструмента. Заслушвал съм го и още тогава имаше нещо много дразнещо в пречупените през личната му призма мелодии, кои популярни, кои не толкова.

Тая година го видях и чух в Несебър, където обикновено обитава през летния сезон. Беше се сврял в един ъгъл из руините на входа към стария град, с гръб към минувачите и ако не беше звука от гайдата със сигурност бих си помислил, че се облекчава. Както и да е. Смятам себе си за либерален, що се касае за изкуство, но явно ми липсват нужните сетива, за да проумея авангардното квичане, излизащо от нещастния инструмент. Спрях се да послушам по-внимателно, белким открия нещо естетично, но не ми се получи. Имаше често включване на истерични и според мен не на място тонове, досущ като ръка, неволно потрепваща от болест на Паркинсон. Често имаше включване и на съвсем фалшиви нотки. Имам чувството, че човекът прави опити да се наложи като един Найджъл Кенеди на гайдата, ама никак не му се получава.

Е, в крайна сметка вкусове всякакви. За мен, като българин, гайдата се свързва с народни носии и песни, на които да се веселиш от душа или такива, от които да ти настръхне кожата на тила. Докато родопската каба гайдата звучи ниско и тежко, джурата е писклива, като турска зурна и поради тази причина на мен, специално, не ми харесва.

А старият Несебър се е превърнал в още по-грозна картинка.

Чат-пат ни се налага да правим тематични картички – за великден, коледа, нова година, гергьовден и прочие. На поредното такова задание спукахме гума, тъй като досегашния ни доставчик на готови такива реши да се занимава с друго. Потърсихме помощта на фотограф, без да претендираме за професионалност. Пуснах обява в известен български форум за фотография. Естествено първо се отзоваха ония паразити, дето ги има във всеки форум и които нищо не вършат, но се чувстват длъжни да изразяват общото мнение, а-ла “Пич, така не се прави, не се пита така, тук това не става по тоя начини, никой няма да ти обърне внимание” и прочие тъпотии. Благодарих учтиво за изказаното общо мнение и зачаках.

За кратко време се обадиха няколко души. На шестото обаждане се замислих сериозно, дали нещо не съм сбъркал и прочетох обявата си много внимателно няколко пъти. Съвсем ясни и точни указания без излишъци. Въпреки, че ясно написах повода, дадох детайлни описания на съществото на снимката и дори приложих изображение за модел, отзовалите се знаеха едно и също: “Мда, ами купете нещата от снимката, и аз ще ви ги снимам.” Хм. Ясно е, че самоназначилите се родни фотографи не са и чували за реквизит. Не е ясно обаче защо смятат, че работата им се състои единствено в натискане на копчето на фотоапарата им и защо след като осигуря всичко необходимо за въпросния етюд ще викам филанкешията, на когото ще трябва да плащам само, за да натисне бутон. Тухла-четворка е по-гъвкава и находчива от предлагащите услуги нашенци.

Пък е толкова просто: “Да, добре, ще направим снимката. Цената, заедно с покупките или наемането на предметите ще струва толкова и толкова. За кога Ви трябва, господине?”
Фантастика, далеч-далеч от родната дейтвителност.