Хвала на такива граждани! Хвала на смелите и небоящите се от студ!
Повече за готината идея на http://www.ericasimone.com/nueyork.php

Обява: Най-евтиното! Цикля паркет за 70 стотинки на квадрат!!! Е, вярно, става кофти.

Периодично разравям обявите за работа касаещи определена област, да си сверя часовника, както се казва. Какво се случва? Работодателите вече до един предлагат работа в бързоразвиваща се компания, динамична среда, млад екип и добро възнаграждение. Ясно е за кого е добро. Срещу същото това добро заплащане търсят мотивирана и отговорна личност, с възможност за спазване на кратки крайни срокове и способност за работа под напрежение. Направи ми впечатление, че към невинното “графичен дизайнер” са пришили още една камара изисквания, умения, професии, титли и някои непознати в българския език думички. Допреди десетина години нещастните графични дизайнери се разминаваха само със скромното “с добри знания в областта на предпечата” нищо, че дизайн и полиграфия са две съвсем различни науки. Е, пазарна икономика, както се казва, но драги пишман работодатели, не се учудвайте – каквото повикало, такова се обадило, макар по-подходящо да е – престанете с опитите да ловите маймуни с трици.

Съвсем типично за българщината, всичкологията е задължителна, а заплащането е като за нищо. Освен от графичен дизайн, нещастните кандидати вече е задължително да притежават отлични знания в предпечата и да владеят перфектно касаещите го камара софтуерни продукти, обработването и ретуширането на снимки, страниране, векторизиране. Да са наясно с полиграфията и всички видове печат – офсет, сито, флексо, солвент, дълбок, мецотинто, офорт, литография, както и с всички разновидности на широкоформатния такъв. Да могат да разглобят и сглобят хайделберг с пет секции с вързани очи и запушен нос. Да имат богат опит във всяка една ниша – визитка, диплян, книга, списание, вестник, меню, опаковка, етикет, банер, плакат, лого, пощенска картичка, мегаборд, интернет сайт и прилежащите му HTML, XHTML, CSS 2, JavaScript, PHP, MySQL, jQuery, Joomla. Задължителни са уменията за справяне с кратки срокове и неизменната работа под напрежение. Уменията за работа в екип, шофьорска книжка, поне категория В, C е предимство – ще спестят от спедитор, както и много добър/отличен английски – писмено и говоримо са повече от задължителни. Френски, немски, руски, унгарски и не на последно място китайски са предимство. Всъщност китайският скоро ще стане задължителен. Фотографските умения са от голямо значение. Опит в работата с 3D софтуер, както и произвоството на 3D модели, че и кратки филмчета също е крайно препоръчително. На последно място, но първо по важност е гениалната креативност, светкавичната изобретаталеност и солиден опит в областта на айдентиката, каквото и да означава това. А атрактивното заплащане за всичко това наистина е атракция, предизвикваща кикот. Разделение на труда? Не, благодаря – тук разбираме от всичко.

Е, все още има млади хора в малките градове и в някои по-големи села и докато това е така, наплива към големите градове няма да секне нищо, че те не могат да се разтеглят до безкрай. Важното е, че колкото повече народ се стича към големите градове, толкова по-добре за кулаците. Заплащането ще става все по-ниско, но за сметка на това трудът ще е все по-некачествен. Професионалистите все така ще бягат, защото тук никой не ги търси. Точно така. Всеизвестно е, че в България отдавна НЕ се търсят специалисти, въпреки че отвсякъде ни проглушават ушите с обратното. В България се търси удобния братчед, ако и да не може с двете ръце да си намери задника. В България се търси най-евтината оферта. Е, вярно, става кофти.

Днес се сетих, как на 31.12.2011 с Илияна отидохме на пързалка. Въпреки че имахме шейна, спонтанно награбих едно голяааамо парче найлон. Уникално преживяване! Зарязахме шейната и стана тя, каквато стана. Не помня откога не се бях смял така. Освен нас нямаше никой и Илияна крякаше от кеф с пълно гърло. Прибрахме се мокри, но крайно доволни и заредени за посрещането на новата година.

Замалко да пропусна най-тиражираната от медиите ДОБРА новогодишна новина, а именно отварянето на работните пазари за българи в Италия и Германия. Дръжте се, че идем!

Като карането на колело е – не се забравя. Поне основата, което е много важно нещо. Особено в химията, където тя се състои в изключителното внимание към детайла и когато нещо се случва за първи път е по-добре да се случи в малко количество. Малкото количество от своя страна е важно, защото е по-лесно за овладяване в случай, че нещата излязат идвън контрол. Спазвайки тези две, както и всички останали правила и задължителните предпазни мерки, се гмурнах в една позабравена страст.

Мириса на разнообразни разтворители неизменно ме върна назад във времето, в онези лаборатории, където теорията се превръщаше в практика и където за първи път установихме съществуването на известна разлика между едното и другото. Разликата се състоеше в счупена стъклария, прибързано и невнимателно боравене с чист натрий, както и пренебрегването на прости правила за сигурност. За щастие, за тези няколко години, от моя курс нямаше пострадали, ако оставим настрана няколкото съсипани поли, панталони и блузи. Разбира се, щуротията бързо взема надмощие веднага, щом човек придобие малко увереност, особено в компанията на щедро оборудване откъм реактиви и стъклария, каквото се ширеше по Татово време. Така започнахме да си правим номера, под формата на малокалибрени трясъци и гърмежи, неочаквани виолетови пАри, оставяхме си изненади в мивките и прочие чудеса. Както казах нямаше нито един пострадал. Поне физически. Прочее, някои колеги развиха леки психози към пускането на водата в мивката или опити за забърсване на масите след края на практическите занимания. Мда… интересни, в забавния смисъл на думата, времена. За някои от нас. Но това е минало.

Към днешна дата нещата стоят доста по-различно. Повечето от нас се занимават с неща, които са далеч от науката химия. Всъщност най-много трима от нас бяха в това учебно заведение от интерес към въпросната наука. За останалите това беше място, където приемаха всякакви, които не са се класирали другаде. Така и не залюбих виртуалните науки, при които всичко е предимно теория. Затова не обичам математиката и всичките й производни, където изключенията са повече от правилата, а отговорите често са – от корен квадратен от 25,4785 въру хикс по игрек до плюс безкрайност. И на това му викат точна наука. Няма нищо по-приятно от това да видиш (или чуеш, или и двете), сътвореното от теб, вследствие на наученото и под съответните напътствия. Уви, химията е тясно свързана с математиката, което откритие ми подейства крайно обезсърчаващо. Както винаги се отнесох…

Накратко, успях да синтезирам количество пероксалатен естер. Първия път – съвсем малко. Да го наречем калибрация на процеса. Тук трябва да се побутне така, там – иначе, това е задължително, онова не, а този прекурсор може да е повече и тъй нататък. Навлязох в дебрите на крайно полезната стоихиометрия. И съвсем естествено е, че се притеснявах. Никой нормален човек не би се чувствал лежерно в компанията на леснозапалими, корозивни и изключително отровни вещества.

Позволявам си да цитирам тези две прекрасни, за съжаление, произведения на големия Станислав Стратиев. Не мисля, че някъде съществува по-точно описание на българската душевност. Можеш да извадиш човека от селото, но не можеш да извадиш селото от човека, казват хората. Просто заменяме “село” с “България”. Тъжно…

Защо нямаме Шекспир

Българинът не признава диалога.
Тази форма отсъства от всички сфери в живота му.
Нескончаеми монолози, последвани от бурни ръкопляскания.
И обесване на противната страна.
Това е българският диалог.
Той въобще не дава думата на другия.
Не го изслушва.
Слуша го, но не го чува.
През това време му крои мярката.
Той никога за миг не допуска, че и някой друг може да е прав.
Българският диалог са всъщност два огромни монолога, които завършват с прочутата фраза: “Като не щеш мира, на ти секира!”
И самата секира.
Ние въобще не можем да си представим, че е възможно да се води спокойно разговор, в който да се отстояват три или четири гледни точки и разговорът за свърши нормално.
Тоест само със средни телесни повреди.
Ако някой се опита да отстоява своето, а не нашето мнение, ние пием вино от черепа му.
Това ни е диалогът.
Монологичната форма е единствената форма, която властва на Балканите.
Неслучайно големите драматурзи са рякост.
А Шекспир просто го няма.
И няма да има.
Затова, ако има нещо гнило, то е в Дания. А тук всичко е свежо и прясно.
Затова и крал Лир полудява там, а тук властва щастливо и носи кърпените си чорапи до дълбока старост.
Затова Хамлет там се съмнява, а тука вярва безрезервно.
Затова и Ричард там дава кралство за кон, а тук даваме кон за кокошка.
По същата причина тука удушаваме всичко – без разлика, дали е Дездемона или не, стига да е прекрасно и различно от нас.

*******************************

Стоян според света

Според света Стоян е тъмен балкански субект.
Живее някъде, в някаква държава, която никой не може да запомни.
Но името й звучи като марка олио. Или като шевна машина.
Столицата на тази държава, ако въобще има столица, е Букурещ.
А може би и Истанбул.
Във всеки случай – някъде там – около Каспийско море.
Ориента.
Освен че е комунист, Стоян отглежда рози. И тютюн.
Професията на Стоян е емигрант.
Той непрекъснато напуска онази страна…дето звучи като марка олио, и идва да живее в цивилизования свят.
Oсвен това има някаква странна писменост, направил си я е сам. Не е съвсем като китайската, но и от нея нищо не се разбира.
Любимото му занимание е да убива папата.
Когато не убива папата, търгува с наркотици и оръжие.
Или убива с чадър.
Стоян едно говори, друго обещава, трето подписва и нищо не изпълнява.
Сделката с него може да ти донесе само прочутата славянска тъга. Нищо друго.
Стоян не е руснак, но обича руснаците.
Той сменя имената на турците и ги изгонва в Турция.
Неясното тук е как ще ги изгонва в Турция, след като столицата му е Истамбул.
Тогава сигурно не е Истамбул.
Сигурно е Букурещ.
Да, сто на сто. Букурещ. Каспийско море. Ориента.
Някъде там.
Във всеки случай Стоичков е дошъл точно от Букурещ.
Или някъде там. Балканец.
Добър футболист, но балканец.
И природата бърка понякога.
Но много се кара със съдиите.
Всъщност там непрекъснато се карат, стрелят и изнасилват.
И крадат нашите хуманитарни помощи.
Каквото и да им изпратиш, все едно че потъва в Каспийско море.
Стоян има развален английски, развалени зъби и развалена репутация.
Да, това е тази страна, където комунизмът непрекъснато се завръща.
Именно…онази…дето името й прилича на марка шевни машини…
Не, каквото и да ми говорите, никога не бих си купил такава шевна машина.

Дядо ми е виновен. Често, когато се натъкна на интересен механизъм, независимо дали механичен или описателен си задавам въпроса “как става”.

Купих светещи пръчки за едно детско парти. Ония пластмасовите, дето като се “счупят” започват да светят. И преди бях купувал, но тоя път ми стана интересно. Захъркалия дълбоко химик, обитаващ нейде из главата ми ококори очи, огледа положението, подхвърли една идея и стана тя каквато стана.

Процеса, при който се получава хемилуминисценция е сравнително прост, за разлика от веществата, необходими за получаването му. Има много видове хемилуминисценция, като например съвсем простия – да пуснем хлорна вар в перхидрол, но този процес е извънредно кратък, а аз специално проявявам интерес към онзи, продължителния, където участват пероксалатни естери. Благодарение на някои доставчици от световен мащаб, малко време и стъкларя, се оказа, че няма нищо невъзможно.

Следва продължение.

Някакви журналя ми зададоха въпроса с какво свързвам коледа и ми предоставиха две възможности, сякаш повече не съществуват. Едната беше с това, че следват отпуски, пътувания и прочие, а другата – свързана с християнското семейство. А, и дали ставали чудеса по коледа.

Всеки си има собствена гледна точка за тоя празник. По-”състоятелните” отпрашват нанякъде предимно за да се изфукат, тиквайки под носа на съседа си снимка и гордо да заявят “Ей ме на, на нова година, на Канарските острови!” Не, че имам нещо против екскурзия до канарските острови, но не бих отишъл там, за да посрещна новата година в компанията на непознати сноби.

Празниците в края на декември се експлоатират от кьораво и сакато по най-безогледен начин. Повдига ми се не, ами направо ми се повръща от хорската простотия. Отвсякъде ме заливат с коледни и новогодишни подаръци, изразяващи се в смахнати отстъпки в размер на еди-колко-си процента. Като ги знам с какви надценки продават родните търговци и 300% да смъкнат пак ще са на далавера. Всяка година по това време джуджетат стачкуват, дядо Коледа се пенсионира, а елените сигурно се връщат в стадото, поради невероятните подаръци, раздавани от родните търговци. Всяка година по това време армия от водещи, новинари, журналисти, актьори, политици и кой ли още не, с най-загрижените си тъжни физиономии апелират да станем по-добри, да дарим левче за този и онзи, да дарим кръв, да нахраним сираче, пърдон циганче. Не стига, че им плащам тока и водата на тия крадливи синялници, ами и ще ги храня. Време е те да направят нещо за мен, като например да спрат да се множат като хлебарки и да използват това, като оправдание за начина си на живот.

Чудеса не стават по принцип, камо ли по коледа. По тая причина и 8-и март ми се вижда малко несмаслена работа. Коко веднъж беше подхванал тая тема. Винаги по коледа се сещат за болните и немощните. Онези, които са оцелели, докато никой не се е сещал за тях. Правим си свинщините през цялата година, кряскаме по жената – че ракията е топла, по децата – че вдигат врява, на улицата се държим като отвързан добитък, а културата ни на шофиране е някъде около абсолютната нула. Нараняваме близките си, без изобщо да се замислим. Седнем ли на трапезата се наплюскваме, като за последно. Добре, че фармацевтите са оправни и ни предлагат допълнителни ензими за храносмилане, та да можем да се натъпчем още по-качествено. Ама много важно. Нали накрая ще се натикаме в някоя църква с най-сериозния си вид, ще наведем виновно главица, ще помолим за прошка, ще палнем свещичка, ще ни поръсят със светена водица, ще бацнем отчето по ръчичката и туй то. Простено да ни е. Или ще тикнем букетче на нещастния ни партньор, ще го дарим със сконфузена целувчица и ще се чучнем на подредената маса. А на другия ден всичко е по старому. Както казах, чудеса не се случват. Човек или се променя или не. Средно положение няма.

Ами истерията с елхите. Допреди няколко години отвсякъде тръбяха “Не купувайте живи елхи, спасете българската (и световната) гора! За всяко отсечено борче, засадете две!” Сега чувам обратното “Не купувайте изкуствени елхи, щото за производството им в Китай (че то къде другаде) се ползват въглища, а те са вредни при изгарянето си. Съдържат олово и други вредни вещества.” Последното има връзка с изхвърлянето им на боклука, а не с опитите да я опасем. И “Имайте предвид, че естествените елхи са специално отгледани за тая цел, а не се секат безразборно.” Къде е истината никой, никога няма да разбере.

Струва ми се, че започвам да ги разбирам ония екскурзианти. Май е по-добре да идеш някъде, където нищо няма да ти напомня за родната кочинка и където празника е празник. Без условия.

Така изглежда част от спалното бельо в болница Люлин.
Интересно чувство за хумор в цвят и слово…

По чудесният и крайно полезен пример на Ники.

Така и не разбрах отгде у мен тая енергия и желание да помагам на ближния. Който, където го заболи и аз тичам да помогна. С каквото мога. А аз, за съжаление, мога много неща. Хората се профилират в завинтване на гайки, до края на дните си не побутват нищо друго в ежедневието си и живота им е песен. Сядат на масата, храната е сготвена, сервирана и приятно ухаеща. Хапват си, пийват си, чучват се пред телевизора, докато другия прибере масата и измие чиниите. Спокойствие. В ничия мисъл тази личност не фигурира, като човек за помощ освен, ако помощта не касае завиване на гайка на съответното място, а такива случаи са толкова редки, че статистиката не ги лови.
Спокойствие на квадрат.

“Направи добро…” и т.н., казват хората. И са прави, та прави. Затова – дотук бях. За толкова години помогнах на камара народ, къде с нещо малко, къде с нещо голямо. Давах пари, които не ми върнаха, давах мебели, които също не ми върнаха, подарявах, копах, монтирах, демонтирах, висях от петия етаж, готвих, правих дизайн на какво ли не, снимах, носих, извозвах, пренасях, изслушвах, успокоявах, уважавах, прощавах. Въздържах се от съвети, което междувпрочем смятам да продължа да го правя.

И защо? Много просто. За да може един не толкова прекрасен ден, когато моя милост наистина има нужда от помощ всички вкупом да се направят на много заети. Всички до един знаят за положението във фирмата, в която работя, но откакто чуха за това и внезапно бяха връхлетяни от тотална липса на време за едно питие. Жалко. В буквалния смисъл. Хората, които наистина ме познават, знаят добре, че не говоря за работа и не обичам да се оплаквам. Нито ще се моля на някого за нещо.
Ако наистина искаш да помогнеш, няма да чакаш да ти се помолят.

От 01.01.2012 г. минавам от другата страна. Развеждам се със старите навици. Отдавам се на спокойствие. Проблемът на давещите се е проблем на самите давещи се. Имате нужда от дизайн? Готово. Струва толкова и толкова, плащането е в аванс. Ако не ви хареса? Идете другаде, но труда си е труд и се плаща. Не ви харесва офертата? Екстра!

А много заетите вече ги каня само по веднъж.

Както е известно, секс не се прави на публично място, защото всеки ще дава акъл.

Наложи ми се да търся голо женско тяло за календар на клиент. Хм. Първото, което ми дойде наум беше да потърся из родните фотографски форуми, гдето куцо и най-вече сакато публикува снимки на общо основание. Преди да тикна някаква референция под носа на г-н Фотографина, която да наподобим до известна степен, първо трябваше да намеря фотографин. Ровейки из галериите с разголени тела, досущ като интернет воайор установих почти тоталната липса на мъже. Единствените уникати бяха яки копелета без физиономии и без атрибути. Много тъпо и най-паче комплексарско. Щото “…Ей, видехте ли Пешо са го изтипосали у форума по автобиография? Ма ся ми е ясно що жените бегат от него…” и последвалият предполагаем кикот е преголям удар по още по-голямото мъжкото его. Нищо де, жените ич не се свенят да показват интимностите си, където няма “голямо и малко” нищо, че това по никакъв начин не прави положението по-розово.

Скука. Първите двайсетина снимки изчерпват почти всичко що се отнася до идеи, люшкащи се между булевардното, кича и романтиката. Всъщност последното нигде не го видях. Почти пълна липса на креативност, която по никакъв начин не може да бъде запълнена от гладко почистените, като по ISO, женски полови органи. Посредственост. Твърде много плът, твърде малко идеи. Не добри идеи, а изобщо идеи. Това е фундаменталната заблуда на самоназначилите се родни фотографи – скъпа техника, плюс сочна мацка с хубави цици и току-що избръсната вагина няма начин да не е равно на спираща дъха фотосесия. Клишета. Лъскава мацка на фона на порутена сграда с люпеща се мазилка. Огледала и отражения. Лесбо сцени и самотни, самозадоволяващи се жени. Малко акробатика, но съвсем аматьорска и недостатъчна, за да е акробатика изобщо. Предизвикателни погледи, на които им липсва всякакво предизвикателство. Пресилен екстаз. Дух и тяло, ама без дух. Или на моделите им е дошло до немай къде, или парите са малко, инак не си обяснявам липсата на някакво естествено изражение, пък било то и отегчение или скука. Повечето е монохром, че както е известно опре ли до цветно, то лесно прераства в цигания и малцина са в състояние да се справят с положението. За цвета на кожата ли да мислиш, за фон ли, за цветове ли, за нюанси ли, за текстури ли, или за комбинацията от всичко това? Ааааа, я давай монохром. И да не забравиш да бутнеш блендата на мин., че фона даже изобщо не е важен.

Инак всички много се прехласват по гения на Ян Судек. Ама я вие снимайте един такъв тлъст, неостриган целулитен модел, пък го мацнете после в някой роден фотографски форум. Оле-мале! Ще ви изядат с парцалите.

Да. Тая работа хич не е като оная работа, в която до един дълбоко се заблуждаваме, че сме експерти.

- Кой лопа тъй посряд нущя?
- Яз лопам – речи Филю.
- Въри си. Яз ни съм такваз!
- Ни си ли!? – речи Филю.

- Си чул ти някуй уйдурма…
- Съм чул ми! – речи Филю.
- Възгеч бе! Въх, чи срамута…
- Ми… срам ма й! – речи Филю.

- Да зема ся да дода вън…
- Ила, де – речи Филю.
- На портата сидиш кат пън.
- Кат пън съм – речи Филю.

- Да флезиш, ама де да знам…
- Да фляза – речи Филю.
- Ши гръмни целия мигдан!
- Ши гръмни – речи Филю.

- Виднъш да скочиш тос дувар…
- Ши скоча! – речи Филю.
- Шта праа дармадан пужар.
- Напрай ма! – речи Филю.

- Шта пусна, ама глей сига…
- Пусни ма! – речи Филю
- Шми висниш утре сигур пак…
- Шти висна! – речи Филю.

- Пък утпудир да си мълчиш!
- Ш’ мълча, ми! – речи Филю.
- Оф, ши стисна май учи.

Някъде из гените на човешкият организъм се спотайва програмата “дом”. От невръстна възраст изпитваме непреодолимо желание да си построим къщичка. Колкото по-малки сме, толкова по-скромни са желанията ни и често кашон от хладилник върши идеална работа. Достатъчен да се сврем там в компанията на любима играчка. Парченце измислен свят. Бягство от действителността под страховитата форма на многоглава хидра увенчана от писане на домашни, ядене на здравословни храни и срещи с неприятни роднини. Home sweet home. Между хартиените стени, сред оскъдни ресурси, чувството на лична сигурност за първи път пониква.

Малко по малко, година след година, личното ни пространство разширява обема си право пропорционално на егото ни. Така малкото кашонче придобива размерите на стаичка, аранжирана и обзаведена по личен вкус, символ на нашата уникалност и изразяващ част от самата ни същност. Измисления свят бързо отстъпва на реалния. Мечтите за феи, дракони, гноми, елфи, замъци и дълбоки гори се изместват от далеч по житейски такива. Как да привлека вниманието на момичето отсреща, как да накарам класната да ми опрости двайсетина отсъствия, как да помоля мама да не казва на татко за случилото се пред входа. Появата на първите признаци на либидо заливат със студена вода малкото останали въглени чиста фантазия.

След още малко време и при определени условия стаята пораства до размерите на дом, подходящ за създаване на семейство. Нуждата да живеем с любим човек става непреодолимо желание и това желание е източник на мощна позитивна енергия. Разбира се, универсална формула няма и всичко е въпрос на лична преценка, възможности и много често – комплекси. Ако се замислим, човек няма нужда от много, за да живее нормално. Останалото е суета. Някои казват, че малките удоволствия осмислят живота. Бих добавил и големите, където “голямо” рядко е равно на скъпо.

Следват неизбежните грешки, поникнали от монотонното ежедневие, което сме допуснали да се случи. Някои успяват повече от други, но материалното положение рядко е елемент от чувството на лична удовлетвореност. Нито скъпите играчки, нито екзотичните екскурзии, нито похотта са в състояние да запълнят онази така позната празнотата и чувство за незавършеност. Около мен виждам все повече “имащи” хора, които нямат нищо. От тях лъха отегчение и умора. И празнота. Съжалявам ги и ми се иска да им помогна, но знам добре, че е невъзможно и няма смисъл дори да се опитвам. Често хората с по-скромен социален статус умеят да се наслаждават на момента много по-пълноценно. Преди време Милена сподели с мен една интересна теория, в която непрекъснато се убеждавам, че е от вярна, по-вярна. Наистина. Накъдето и да се обърна виждам триумфът на материалното. Мобилни телефони, парцали, автомобили, джаджи, коя от коя по-безсмислени. Фантазията отдавна не съществува. Остава само първичното елементарно и твърде краткотрайно вълнение от поредната придобита вещ, злобната завист над съседа-митничар или похотливия поглед върху чуждата жена.

Най-накрая всичко свършва и човек си отива от обозримия свят без да отнесе в отвъдното нито един от предметите, символи на човешкия гений и носители на краткотрайно удоволствие приживе. През годините програмата дом, заложена в нейде из сложните спирали на човешкия геном се е изродила до неузнаваемост и досущ като обикновен тумор бавно (или бързо) изсмуква и унищожава личността. Хората спират да мечтаят, да комуникират със себеподобните си, от които ги делят няколко улици. Отдавна са забравили, че тъмните очила, колкото и скъпи да са те, се свалят от уважение към събеседника, както се сваля ръкавица, преди да се ръкуваш. Умират, затрупани от безполезни вещи и биват запомняни не с достойнствата си, а с материалното си положение. Достойнството е мъртво твърде отдавна, за да бъде запомнено.

Не, не съм аскет, но и не съм максималист. Фантазиите ми не са изпълнени с луксозни автомобили, мода, екзотични джаджи или чужди жени. Бих се радвал да видя чужди култури. И мечтая в следващият си живот да съм герой от приказка.

Тия дни стана злополука с мой роднина в доста напреднала възраст. След като ударихме на камък в спешното на ИСУЛ отидохме в известния и-т Пирогов. Няма да изпадам в подробности, че много е приказвано по темата и ще пропусна асоциациите с Бухенвалд и Аушвиц. Тази снимка е достатъчно илюстративна, а вонята можете и сами да си я представите.

Така, значи. Според родното здравеопазване, ако съм здравноосигурен, медицинската помощ е почти безплатна, като в определени случаи се налага да си закупя нЕкои консумативи, като пирончето, необходимо за да вдигнем бабата на крака. Е, няма лошо, нека е пазарна икономика, нека има конкуренция и дежурният тогава д-р Велков ни увери многократно, че най-евтиния възможен вариант за това пиронче, в световен мащаб, е в размер на някакви си 2000 лв. Увиснаха ни ченатата, ама какво да правим, няма да оставим човека да умре.

За щастие се оказа, че имаме избор. В случаен разговор разбрахме, че има далеч по-малко алчна болница, специализирана точно в счупвания при възрастни хора. От там изпратиха линейка до и-т Пирогов, извозиха пострадалият ми роднина, настаниха го там и извършиха интервенцията, като от всичко заплатихме само консумативите, които се оказаха точно наполовина по-евтини, но не и наполовина качествени, от предложените в и-т Пирогов.

Така и така на родните докторя ние сме им виновни, че заплатите са им ниски. Така и така им е все тая дали ще оживеем или не, като така или иначе един ден ще гушнем букета. Що пък междувременно да не изчукат някой лев, ставайки дистрибутори на разни фирмички.

The evil cannot create, it can only corrupt.

Мисля, че е време КАТ да открият верига магазини и фирмени щандове за продажба на свидетелства за правоуправление, със съответните категории. Така или иначе тия свидетелства отдава се продават, та що да не го направят легално.

Чудя се кога ли цвъкащите закони люде ще се светнат, че не законите трябва да се променат, а просто да започнат да се прилагат. Никак не е трудно да се сетиш, че докато продаваш свидетелствата за правоуправление, ще има убити, размазани и осакатени млади хора. Въпросните свидетелства трябва да бъдат заслужени, както беше преди много години. Службата е тежка, но за сметка на това продължителна, се шегувахме в казармата. И тяхната работа е същата. Ще ограничим скоростта, но пък за сметка на това изпитите ще са само проформа. Така и най-дебилния ще може да се чучне зад волана. Нали всички трябва да се освинят едно убаво, пък нека въпросните дебили да трепят невинни хора, щот и бездруго ще им се размине. Пияни лумпени зачернят семейства и след съответната сума получават строго мъмрене пред строя и след месец-два отново са на улицата. Не, драги управляващи, законите са си наред и са достатъчно строги, но за сметка на това никой не ги прилага.
Човешкият живот? Не, и той не е по-важен от кинтите.

Често съм чувал израза “Кажи ми какви са приятелите ти, за ти кажа какъв си”. Признавам си, че като дете никак не съм се замислял над това, особено по времето, когато дружах с разни хлапета със съмнителна репутация. Няколко години по-късно, след като приключих отношенията с въпросните хлапета разбрах, че в клишето има повече смисъл, отколкото изобщо съм предполагал. Уви в някои случаи изборът на грешните хора може да струва човешки живот, както се случи с двама мои приятели от квартала. Човек сам прави изборите в живота си, макар лично аз да смятам, че повечето от нас имат нужда от побутване, което често бива използвано като оправданието “ама той така ме посъветва”. А това, заедно с “ами бях пийнал, иначе не правя така” са в топ 3 в личната ми класация за най-тъпи оправдания за свършена глупост. Алкохолът никога и никъде не може да бъде оправдание за каквото и да било, докато човек има воля, съвест и най-вече морал.

По мои скромни наблюдения
Някои хора избират приятели и познати, които приличат на тях, споделящи същите навици, вкус към музика и изкуства. Външния вид под формата на начин на обличане често е идентичен. Виждал съм близки приятели на улицата, които изглеждат еднакви досущ като нощни шкафчета.

Други избират обкръжение от по-”нисши” духом персони, сред които да изпъкват. Това е оня тип с голямото его, голямата уста, гръмки изрази и обещания за величествени дела. Много често нищо от това не се материализира.

Трети предпочитат приятелите и познатите им да ги допълват по някакъв начин. Никой не знае всичко и има хора, ценящи качества, които не притежават и които откриват у други. Това е рядко срещано явление, тъй като хората не обичат някой да знае повече от тях. Все пак има такива екземпляри, които обичат да попълват знанията си, вместо да завиждат.

Често се срещат и тия, които градят приятелството си от корист и изгода и всъщност “контакти” е по-точната дума, тъй като ако някой от прятелите им вече не носи желаната изгода, то той просто бива изключен. Виждали сте ги. Сервилничат, лигавят се и се подмазват и след като се здрависате с тях ви се иска да си избършете ръката.

Има и такива (сред които е един близък), които подбират приятелите си, за да успокояват съвестта си. Като дружиш с хора със същите вредни навици, пороците не изглеждат чак толкова лоши. Пороците сплотяват много по-силно от добродетелите. Вземете наркоманите. Произведението на У. Бъроуз е библията им, а мото е изречението, където се казва, че наркоманите не се събуждат с мисълта да станат такива. Доста глупаво. Ала наркоманите са много сплотени и си помагат и по тази причина излизането от кръга на дрогата е изключително труден. За щастие, случаят с моя човек не е такъв, но идентичното при всички пороци е, че е по-лесно да им се отдадеш, отколкото да се бориш с тях. Историята познава ситуации, в които антипатичен човек ни става пръв приятел, колчем разберем, че имаме еднакви слабости. Определено слабостите ни свързват много по-силно от добродетелите, но тоя тип хора не го правят за да се борят с тях, а за да се успокояват, че не са единствените грешници.

Към израза обаче бих добавил “… и как ти се държиш с тях”, тъй като хората много бързо започват за изискват без да са дали нищо. Смятам за редно преди да започна да изисквам от някого каквото и да било, да покажа какво мога да дам от своя страна. Опитвам да се държа с хората по начин, по който бих искал те да се държат с мен. Изключително високо ценя самоиронията, която смятам за знак за укротено его, както и чувството за хумор без злобни нотки, което към днешна дата е все по-рядко срещано явление. Вместо да се дразня на криворазбраната от мен инетртност, се научих да ценя това, че истинския приятел загърбва субективното и не прави опити да накланя везните в полза на нещо или някого. Никак не обичам да деля хората на мъже и на жени, но като че ли в това отношение мъжете са значително по-сдържани и изключително рядко биха се намесили в нечии отношения. От друга страна жените направо се настървяват към кроенето на интриги, с особен афинитет към разтурване на връзки и дори семейства. Печално известното “женско приятелство”, за съжаление, съвсем не е мит. Няколко такива “приятелки” се напънаха да развалят и моето семейството. Времето ще покаже дали и и доколко са успели в начинанието си. Уви, хората масово бъркат правенето на компромиси с инертност. Само в техен интерес е да се осъзнаят преди да е станало твърде късно.

Както казах преди време само франсетата могат да правят такива филми.
А този е след любимите ми и се радвам, че най-сетне успях да го намеря в HD формат.

Ежедневно народ от прованса се настанява в столицата, за да си търси късмета. Пристигат в града и веднагически започват да плюят колко е смотан, мръсен, гнусен, шумен и най-паче пренаселен. Същите тези, отвратени от столицата люде, тутакси в профилите си из разни социални мрежи или скайп написват “София”. Дори и с хилядите си недостатъци, София звучи къде-къде по-престижно от Карнобат, да речем. И стават по-столичани от самите столичани*, които вече не са и малцинство, а миниатюринство. Изтъкнаха ми неколкократно, че това било града, в който пребивават.
А-хааа. А корабче плува ли?

Същото се случва и като се изтърсим някъде в чужбина. Там даже и ленгуиджът ни става местен. Така, колкото и да се опитвам да намеря съказарменика си Еди Койси от Айтос, ще пропусна The Edi Koisi от Huston, говорещ ингилийски без да ми хрумне, че именно това е моят човек. Малцина са тия, дето не се срамуват от произхода си и са достатъчно находчиви да напишат всички места, които са обитавали и обитават в момента. Това са същите редки екземпляри, които се държат цивилизовано независимо от това, къде се намират.

____________________
* Защо ли в родния си град/село човекът Х се държи възпитано, не цапа, не чупи и не се държи като лумпен, а пристигайки тук се превръща във всичко, което не е там, откъдето идва? Защо ли на всички наематели в нашия вход не им пука за това, как изглежда той, сякаш те не живеят там? Защо ли? Съвсем не знам. Знам само, че преди 25 години София беше чиста и подредена и столичани се грижеха за това. Сега просто не останаха такива, а на другите им е през оная работа. Нали не са оттук и са замалко (което много често става постоянно) и наум не им идва, че именно тяхното безхаберие превърна столицата в свинарник.